Толкова много хорски очи гледат към детската учителка. И непрекъснато я преценяват. Хвалят или порицават. Предпочитат я или я отхвърлят. Спорят или се съгласяват. Отричат или потвърждават. Изпълняват или отказват. Радват се или се сърдят. И е нормално и са прави, защото с нея са ДЕЦАТА им.
Толкова много детски очи гледат към детската учителка. И непрекъснато имат нужда от нея. Смеят се или плачат. Радостни са или скърбят. Трудно им е или им е лесно. Слушат или палуват. Викат или мълчат. Успяват или не успяват. Искат или не искат. И винаги са прави, защото са ДЕЦА.
А тя – сред толкова много погледи. Такава е професията на детската учителка – много очи да се вглеждат в нея, да я преценяват и да имат нужда от нея. Непрекъснато, всички, всеки ден. А тя – има ли време да се огледа, има ли очи да се види, има ли сили да се оцени?! Трябва да има! За да е полезна на хората и на ДЕЦАТА им.
Не знам, от постепенно увеличаващия ми се професионален опит ли, от намаляващите тайни на професията ли, или просто от стремеж за самопознание и самооценка (психолозите май на това му казваха рефлексия), но напоследък често си мисля за това колко много скрити, невидими проблеми и противоречия има професията на детската учителка. Как те изпълват нашето ежедневие без да са очевидни за останалите хора и, в същото време, колко малко, те - хората искат и умеят да ги видят. И, по – важното, колко рядко самите ние осъзнаваме тяхното присъствие, тяхното въздействие върху самите нас. От това, според мене, много зависи самочувствието и самоуважението ни, а те не трябва да ни липсват.
И, ако на хората им е трудно да видят проблемите и противоречията на нашето професионално ежедневие, нека поне ние ги видим и си ги кажем. Нека поне ние да сме наясно с тях, за да не загубваме чувството си за стойността и смисъла на нашия труд.
vНе сме ли ние единствените възрастни хора, които на чуждите деца отделят повече време отколкото на собствените? Не сме ли ние тези, за които децата на другите хора стават повече от собствени?
vИма ли за нас междучасие? Звънят ли в работния ни ден звънци, за да отмерят края на часа и да ни дадат отдих? Има ли по – интензивен педагогически труд от този на детската учителка? – да ме извинят колежките от по – горните образователни степени.
vИма ли по – разнообразен работен ден от нашия? Не сме ли ние тези, които сме с децата във всякакви ситуации на ежедневието им? И тук няма предметно обучение, няма учебни часове, няма влизане и излизане в клас. През целия разнообразен и ситуативно безкраен ден ние сме с децата – единствени между всички учители.
vТърпи ли нашата работа отпускане, празни моменти, липса на мобилизация, неподготвеност? Не сме ли ние непрекъснато и целодневно в обектива на детските погледи? Те питат, искат, търсят помощ? И ако за миг се отпуснем, ако не им отговорим, не им помогнем, ако сбъркаме? Нали децата са нашите най – важни “контролни органи”, за проверката на които трябва винаги да сме готови.
vИма ли друга учителска професия, която да изисква толкова всестранна подготовка? На какво ли не учим децата? В каква ли насока не се стремим да ги формираме? Има ли област в познавателната и житейската подготовка на децата, по която ние да не трябва да сме специалисти? Не са ли смешни и елементарни, тогава, завистливите разсъждения на някои хора, че сме имали цял свободен полуден и много – колко страшно много – отпуска? А, за заплатите ни – по–добре е да не говорим.
vИма ли друга професия, в която повече да си длъжен да бъдеш образец – образец за знание, за поведение, за отношение, за личност? На кого друг децата с такава готовност и желание подражават освен нас? И как да им изневерим? И какво ни струва това – да сме постоянен и комплексен образец за подражание?
vИма ли друга учителска професия, която изисква да си много добър психолог? Можем ли да възпитаваме децата, ако не умеем да ги наблюдаваме, да ги оценяваме, да осъзнаваме мисленето и поведението им, да ги познаваме всестранно? И всичко това в най – динамичната възраст, във възрастта на бързо и непрекъснато променящите се състояния, нагласи и настроения? Психолози не на книга, а в професията си – не сме ли ние това?
vИ нататък – за “първите седем години” – не сме ли ние, които работим в най – противоречивата, най – сензитивната, най – интересната, най – личностно основополагащата възраст? Кой повече от нас изгражда фундаментите на личността – как и с какви усилия знаем само ние.
vНе сме ли прави, тогава, че непрекъснато и настоятелно търсим помощта на родителите? Но, помощ не формална, не епизодична, не сутрин или вечер, а постоянна и съдържателна, помощ превръщаща се в сътрудничество и взаимодействие. Получаваме ли я – ако да – добре, ако не – отговорността отново е наша, за жалост.
vПоследен въпрос. Той не е към нас, а към хората, към тези, чиито деца превръщаме в личности. Прави ли са те, когато смятат, че най – лесното нещо е да си детска учителка – какво толкова и аз в къщи възпитавам дете? Прави ли са те, когато смятат, че нашите трудности са много по – малко от техните – какво толкова посрещаш ги, занимаваш ги, храниш ги, играеш си с тях – това и аз го мога? Прави ли са, когато смятат, че те могат да са като нас и ние като тях?
Може би са прави, може би не?! За нас е по – важно да знаем ние кои сме, какво правим и какъв е смисъла на това, което правим.
И да сме убедени в този смисъл!
от една
детска учителка
" МИКИ МАУС " - ЦДГ № 7 " Светулка"
Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.